Защо плащаме, за да бъдем тъжни? Филми като „Хачико“ от 2009 г. или „Титаник“ от 1997 г. ни разплакват. Това не е парадокс, а мозъчна химия. Тя търси емоционално освобождаване...
Защо плащаме, за да бъдем тъжни? Филми като „Хачико“ от 2009 г. или „Титаник“ от 1997 г. ни разплакват. Това не е парадокс, а мозъчна химия. Тя търси емоционално освобождаване чрез сложни реакции. Допаминът и окситоцинът са замесени. Неврологът Пол Зак, който изучава „хормона на доверието“, е показал, че тъжните сцени, като тези във филма от 1999 г. „Зелената миля“, повишават нивата на окситоцин. Този „хормон на прегръдката“ засилва емпатията, а допаминът след това осигурява награда. Мозъкът възприема емпатията към болката на друг като важно обучение. Виждането на страдание, подобно на това на Джак Доусън в ледените води на Атлантика, кара мозъка да отделя окситоцин. Това засилва емпатията и връзката, а последвалото облекчение предизвиква прилив на допамин, който ни възнаграждава. Това не е мазохизъм, а еволюционен механизъм. Съпричастността към болката на другите укрепва социалните връзки, подготвяйки ни за стрес в реалния живот. Проучване от 2012 г., публикувано в списание „Emotion“ в Университета на Охайо, установи, че тъжните истории повишават алтруизма на участниците. Така че, когато гледате „Тетрадката“ от 2004 г. и плачете, тялото ви произвежда „коктейл“ от окситоцин и допамин. Това ви прави не само тъжни, но и по-емпатични, по-силни и по-човечни. Не се срамувайте да гледате тъжни истории; това е полезно за вас!
Select how you want to watch this video
